от tintiri » 10 Апр 2014, 12:52
Ето малко актуална практика, свързана с основния въпрос, който е предмет на спорове-може ли нотариусът да бъде възприет за "орган на власт" по смисъла на чл.290 от НК?
Ключови фрази
Лъжесвидетелстване * съставомерност на деяние * изменение на обвинението
Р Е Ш Е Н И Е
№ 576
София, 9 януари 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети декември 2012 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА............................ и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. МИХАЙЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2108/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Република България за възобновяване на НОХД № 62/2010 г. по описа на Районен съд – гр.Елхово, отмяна на постановената по него оправдателна присъда и връщането му за ново разглеждане на този съд.
В искането се съдържат аргументи за наличие на касационните основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Допуснатите съществени процесуални нарушения се аргументират с твърдението, че съдебните инстанции са направили незаконосъобразен извод по чл. 304 от НПК, че „деянието не е извършено от подсъдимите от субективна страна”, тъй като са нарушили изискването на чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото.Твърди се, че е нарушено правото на прокуратурата да докаже обвинението, тъй като е отказано от съда да се допусне поисканото изменение на обвинението в нарушение на чл. 287 от НПК, както и че въззивният съд не е направил собствен анализ на доказателствата и е имал формален подход при обсъждане на доводите във въззивния протест. Като цяло се сочи, че допуснатите процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон.
В съдебно заседание прокурорът от ВКП поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения.
Защитникът на подс. М. Т. пледира за неоснователност на искането на Главния прокурор, като счита, че не са допуснати нарушенията, описани в искането като превратно тълкуване на доказателствата, тъй като следва да се прави разлика между „живеене” в имот и негово „владение”. Според него не е допуснато нарушение и на чл. 287 от НПК, тъй като реално не е било налице разкриване на нови обстоятелства, а опит на прокурора да прецизира едно непълно и неправилно формулирано от него обвинение.
Подсъдимите Д. С. и А. А., редовно призовани, не се явяват и не взимат отношение по искането.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното:
С присъда № 18 от 14.02.2012 г., постановена по НОХД № 62/2010 г., Районен съд – гр.Елхово е признал подсъдимите М. Д. Т., Д. С. С. и А. Г. А. за невиновни в това на 01.09.2006 г. в [населено място] пред надлежен орган на властта – нотариус К. К. като свидетели по нотариално дело № 955/2006 г. съзнателно да са потвърдили неистина, а именно – че Х. Д. Т. от [населено място] повече от 10 години е владеел и ползвал имот –дворно място с площ от 600 кв.м., съставляващ УПИ ІІІ-1117 в квартал 51 по плана на [населено място], заедно с построената в този имат едноетажна масивна жилищна сграда, поради което са били оправдани по обвинението по чл. 290 ал.1 от НК.
С решение № 61/23.04.2012 г. присъдата е била потвърдена от ОС –Ямбол.
Искането на Главния прокурор за възобновяване на производството и отмяна на решението е подадено в законоустановения шестмесечен срок от влизане в сила на присъдата, поради което то е допустимо.
Разгледано по същество, същото е неоснователно.
Доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалния и материалния закони не намират опора в материалите по делото.
Проверката на съдопроизводствените действия на първата инстанция не доведе до констатиране на обстоятелството, което се твърди в искането на главния прокурор, че при разглеждане на делото в тази инстанция е било ограничено правото на прокурора да докаже обвинението, тъй като е отказано да бъде допуснато поисканото от него изменение на същото.
Това искане е направено в последното по делото заседание – на 13.02.2012 г., с мотив, че на прокурора са му станали известни основанията за изменението на обвинението едва в съдебната фаза на процеса в резултат на събиране на доказателствата. Съдът правилно е анализирал нормата на чл. 287 ал.1 от НПК и основателно е отказал да допусне исканото изменение на обвинението. Институтът „изменение на обвинението” е въведен с оглед постигането на две цели – възможност на прокурора да приведе обвинението в съответствие със събраните доказателства в съдебната фаза на процеса, като измени или неговата обстоятелствена част, или правната му квалификация /когато се налага да бъде приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление/, както и възможност на подсъдимият да се защити по новото обвинение. Правото на прокурора да повдигне ново обвинение не съответства на задължение на съда безусловно да приеме това обвинение и да продължи производството по измененото вече обвинение. Правото на прокурора по чл. 287 ал.1 от НПК задължава съда само да разгледа искането, но преценката за неговата основателност е изцяло на съда, като орган, имащ функция по ръководството и решаването на наказателния процес в съдебната му фаза. Допускането на искане за изменение на обвинението зависи единствено от направата на преценката от страна на съда на това дали на съдебното следствие прокурорът е установил основанията за исканото изменение на обвинението. Не е в правомощията на съда да преценява дали искането е основателно и дали то почива на събраните доказателства, тъй като отговорът на тези въпроси е въпрос по съществото на делото и по тях съдът следва да се произнесе със съдебния си акт.
Изменението на чл. 287 ал.1 от НПК / ДВ, бр.32/2010 г./ разшири възможността на прокурора да иска изменение на обвинението, доколкото в предишната си редакция разпоредбата допускаше тази възможност, само ако обстоятелствата, даващи основание за изменение на обвинението, не са били известни на органите на досъдебното производство, т.е. – те са нововъзникнали или новооткрити. Настоящата редакция дава възможност изменение да се поиска, дори и обстоятелствата да са съществували на досъдебното производство, но прокурорът на съдебното следствие да констатира, че те налагат изменение на обвинението или по отношение на обстоятелствената му част, или по отношение на приложението на по-тежка правна квалификация. Във всички случаи обаче обстоятелствата, налагащи изменението на обвинението, трябва да бъдат „установени на съдебното следствие”. Този израз на закона изисква установяване на основанието за изменение на обвинението в резултат на събиране на доказателствата в хода на съдебното следствие.
В случая прокурорът е поискал изменение на обстоятелствената част на обвинението спрямо тримата подсъдими, като е посочил, че внася нови обстоятелства, т.е. нови факти към вече формулираното обвинение с обвинителния акт. Тези факти по своето естество са представлявали дословни цитати от показанията на всеки от подсъдимите, дадени в качеството им на свидетели и залегнали в протокола от 01.09.2006 г. по нотар. дело № 955/2006 г. на нотариус К. /л.23 от дос. производство/. При така направеното искане съдът е следвало да прецени неговата допустимост с оглед изискването дали основанията за него са установени на съдебното следствие. Правилен е бил подходът на съда, който, след като е констатирал, че обстоятелствата за това изменение не са установени в хода на следствието в съдебната фаза и в резултат на неговото провеждане, а са съществували още на досъдебното производство, е отказал да допусне същото. По същество при обвинение за престъпление по чл. 290 ал.1 от НК обстоятелствената част на обвинителния акт следва да съдържа всички онези факти, които според прокурора са самото съдържание на лъжесвидетелстването - които са потвърдената неистина или затаената неистина. В обвинителния акт по делото обстоятелствената част сочи на следните неистинни факти –„че Х. Д. Т. от [населено място] през последните 10 години е владеел недвижим имот...”. С оглед на тях са събирани доказателства в хода на съдебното следствие чрез разпити на свидетели, които самият прокурор, изготвил обвинителния акт е посочил, и чиито показания не са се различавали съществено от тези на досъдебната фаза. В хода на съдебното следствие не са били установени каквито и да е обстоятелства, налагащи изменение на обвинението чрез включване в неговата обстоятелствена част на цитатите от показанията на свидетелите в нотариалното производство. На първо място, тези показания, които според искането за изменение на обвинението, в цялост съдържат неистинни обстоятелства, са били известни на прокуратурата още на досъдебното производство, тъй като са се намирали в прокурорската преписка, посочена като „достатъчно данни” при образуване на досъдебното производство/л.4/, към която е приложено цялото нотариално дело. На второ място, въпросът за допустимостта на изменението на обвинението е и фактически, доколкото с оглед взаимната заменяемост на прокурорите би могла да постави хипотеза, при която обвинителният акт да е изготвен от един прокурор, а в съдебно заседание да участва друг, който именно в хода на съдебното следствие да констатира наличието на основания за изменение на обвинението. По настоящето дело и тази хипотеза не е била налице. Прокурорът, изготвил обвинителния акт - С. И., е същият, който е наблюдавал досъдебното производство след 02.10.2009 г., /вж л.125, л.144/ и който е участвал в съдебната фаза на процеса, вкл. той е направил и искането за изменение на обвинението. Самият той следователно е формулирал обстоятелствата, предмет на престъплението по чл. 290 от НК като такива, „че Х. Д. Т. от [населено място] през последните 10 години е владеел недвижим имот...”, въпреки че като наблюдаващ прокурор на производството е следвало да бъде запознат с всички материали по делото от досъдебната фаза и най-вече с тези, които представляват съществото на обвинението за лъжесвидетелстване. При това положение искането на прокурора за изменение на обвинението, като в него бъдат включени обстоятелства, които не само, че са му били известни към момента на изготвяне на обвинителния акт, но и не са били установени в хода на съдебното следствие, тъй като са се съдържали в писмен документ, съществувал в делото на досъдебната му фаза и послужил като основание за образуване на досъдебното производство, е било недопустимо. Изменението на обвинението е институт за привеждане на обвинението в съответствие със събрана доказателствена съвкупност в хода на първоинстанционното производство, а не с тази от досъдебното производство. Противното би означавало прокурорът да бъде стимулиран да проявява недобросъвестност при упражняване на функцията си по чл. 246 от НПК при изготвяне на обвинителния акт, съзнавайки, че всяка негова грешка или пропуск биха могли да се поправят в съдебната фаза на процеса. Прокурорът е орган, на който е възложена функцията по обвинението, но и функция по ръководство и решаване на процеса в досъдебната му фаза. В стадия „действия на прокурора след завършване на разследването” тази втора функция е особено значима, тъй като чрез нея се решава съдбата на наказателния процес – дали да продължи или не в съдебната фаза. Когато прокурорът реши да внесе делото в съда, той следва да изпълни прецизно задължението си по чл. 246 от НПК, а не да разчита да поправи грешките си в хода на самия процес. Обратното би означавало да се даде право на прокурора да проявява непрецизност и непрофесионализъм, което не може да се иска да бъде гарантирано от закона.
С оглед на изложеното, като не е допуснал направеното от прокурора изменение на обвинението, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на нормата на чл. 287 ал.1 от НПК и не е ограничил което и право на прокурора в процеса.
Не се констатира съдебните инстанции да са нарушили и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл. 14 от НПК.
Несъгласието на главния прокурор с изводите на съда се изразява в това, че в показанията на двама от подсъдимите /С. и А./ пред нотариуса се съдържат техни твърдения за това, че не са виждали и не знаят други роднини да са живели през последните десет години в имота, а от показанията на разпитаните свидетели се установява, че там е живеел Г. Х. Х.. За да се твърди, че съдът не е анализирал правилно доказателствата и в резултат на това е приел за установени неверни факти, прокурорът следва да е въвел в обвинението фактите, подлежащи на установяване и доказване, а това става чрез обвинителния акт. В същия, както се посочи, липсват сочените като неправилно установени факти, поради което и съдебните инстанции не могат да бъдат упрекнати в нарушение на принципа на изграждане на своето вътрешно убеждение по тях, доколкото те са извън предмета на доказване по делото. Освен това, сочените в искането на главния прокурор обстоятелства като невярно установени са извадени от целостта на съдържанието на показанията, дадени пред нотариуса, от които е видно, че нито свидетелите са били питани от този орган, нито самите те по някакъв повод са споменавали името на Г. Х. и дали той е живял през периода в процесния имот. Изразите” „Не съм виждал други роднини да живеят в имота през този период или да демонстрират поведение на собственици” и „Не съм виждал други хора да живеят в имота” могат да бъдат приети както за верни, така и за неверни. Те биха били верни, ако в тях се вложи съдържание, че се има предвид това да са роднини на Х. Т., които да претендират за този имот /каквито обстоятелства са установени, че не са били налице/, както и че което и да е лице е живяло в този имот, което обстоятелство с оглед отношението на А. А. към установяваните от него факти – кум на св. Х. Т., може и да е вярно, доколкото той е ходил в този имот, но не имал непрекъснати наблюдения върху него. Това обстоятелство, както и установеното чрез разпита на почти всички свидетели, че Г. Х. е водил мизерен начин на живот, събирал се е с алкохолици, отсъствал е за известни периоди от дома си, сочат на това, че свидетелствайки по този начин, А. е твърдял фактите, такива, каквито са му били известни.
Не се констатира допускането на каквото и да е нарушение нито при събиране на доказателствата, нито при извеждане на правнорелевантните факти по делото от двете съдебни инстанции. Не е налице превратно тълкуване на доказателствата, тъй като на същите не е придадено съдържание, което те да не носят. Несъгласието на главния прокурор с направените фактически изводи от съдилищата не е обосновано с каквото и да е нарушение на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствата. Както първата, така и въззивната инстанции са изложили подробно своите съображения за приемането на определени, значими за процеса факти, като са анализирали обстойно доказателствената съвкупност. При липса на процесуален недостатък в тяхната дейност те не могат да бъдат упрекнати в приетите от тях фактически положения по делото. Не може да се твърди, че е налице нарушение при изготвянето на въззивния съдебен акт, тъй като самият въззивен съд не е извършил подробен анализ на свидетелските показания. Такъв не е било необходимо да се извършва, след като този съд е възприел изцяло фактическите положения, приети от първата инстанция, изводими от конкретни доказателствени източници. Въпреки това, въззивният съд се е занимал с показанията на свидетелите в контекста на довода, съдържащ се във въззивния протест и допълнението към него /л.4 и л.5 от решението/, като е посочил защо не го намира за основателен. С това изискванията към законосъобразното съдържание на въззивното решение /чл.339 ал.2 от НПК/ са изпълнени и не са налице основания да се констатира каквото и да е процесуално нарушение, налагащо възобновяване на наказателното производство по делото.
Липсва такова и с оглед твърдението за наличие на неправилно приложение на материалния закон, което да е резултат от допуснатите процесуални нарушения. Повдигнатото обвинение за престъпление „лъжесвидетелстване” по чл. 290 ал.1 от НК в конкретния случай е по първата алтернатива – „потвърждаване на неистина”. Обвинението касае фактическия въпрос, че „последните 10 години Х. Т. е владял процесния недвижим имот”, за който е претендирал пред нотариуса, че е придобил чрез давностно владение. Следователно, за да е налице съставомерно деяние, подсъдимите следва да са потвърдили неистина относно факта владял ли е Х. Т. имота през последните 10 години. Принципно положение е , че свидетелят в процеса възпроизвежда свои възприятия относно факти, които интересуват съответния процес. За да бъде изложеното от свидетеля истина, необходимо е той да възпроизведе пред съответния съд или друг надлежен орган /в случая нотариус/ своите възприятия именно във вида, в който те са се отразили в неговото съзнание. Дали тези възприятия са били точни или неточни е въпрос, на който следва да даде отговор съда или съответния друг орган, като изхожда от самите показания, от положението на свидетеля при възприемането на фактите, от останалите доказателства, от наличието или липсата на заинтересованост у свидетеля от изхода на делото. [/b]Затова задължение на свидетеля е да изложи фактите по начин, както ги е възприел, а задължение на съда /съответния орган/ - да прецени достоверността на показанията. Тази преценка до голяма степен зависи и от умението на органа да проведе разпита на свидетеля, за да изведе значимите за процеса обстоятелства. В протокола показанията следва да бъдат отразени с изразните средства и словесни похвати, използвани от свидетеля, а не такива, които са необходими на съответния орган, за да направи своите фактически и правни изводи по делото. В конкретния случай в производството по извършване на обстоятелствена проверка нотариусът е вписал в протокола за разпит на свидетелите /подсъдими по настоящето дело/ изрази като: „само Х. владее имота за себе си”, „не е губил владението на имота”, „не съм виждал брат му на Х. или други роднини ... да демонстрират поведение на собственици”, „сам той го владее през последните 10 години”, „не съм чувал някой да му спори за владението и собствеността”. Никъде в разпитите не е отразено какво съдържание са вложили свидетелите в понятието „владение”, разбирали ли са го, правят ли разлика между „владение” и „живеене” , както и какво за тях означава да се „демонстрира поведение на собственик”. По този начин органът, провел разпитите, не е вписал в протокола само изявления на свидетелите за видяното, възприетото, чутото от тях, а недопустимо е закрепил правни категории и понятия, с които свидетелите не биха могли да боравят. Ето защо, ако свидетелят правилно е възпроизвел своето възприятие за фактите, но то се окаже неточно с оглед употребената при отразяване на показанията в протокола терминология, или когато свидетелят не е бил наясно какво съдържание се влага в определено понятие или категория, не може да се твърди, че е налице „потвърждаване на неистина”. Задача на органа е да проведе умело и прецизно разпита, така че да установи обективната истина, и негово задължение е да направи фактическите и правни изводи по делото.
При установеното от фактическа страна по делото от съдебните инстанции не може да се приеме, че тримата подсъдими са твърдели пред нотариуса неистинни обстоятелства, както и че са действали умишлено като са съзнавали, че възпроизвеждат по неправилен начин своите възприятия.
Тази констатация прави деянието несъставомерно както от обективна, така и от субективна страна като престъпление по чл. 290 ал.1 от НК. Като е оправдал подсъдимите, първоинстанционният съд правилно е приложил материалния закон. Няма основания за намеса от страна на ВКС по реда на възобновяването, тъй като не се констатира съществено нарушение по смисъла на чл. 348 ал.1 т.1 от НК.
Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените основания за възобновяване на наказателното дело, поради което искането за това следва да бъде оставено без уважение.
С оглед изложеното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на главния прокурор на Р.България за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 131/2012 г. по описа на Окръжен съд – гр.Ямбол и НОХД № 62/2010г. по описа на Районен съд – гр.Елхово и отмяна на постановените по тях въззивно решение и присъда.
Решението е окончателно.
Ключови фрази
Лъжесвидетелстване * лъжесвидетелстване
Р Е Ш Е Н И Е
№ 420
гр.София, 24 октомври 2013 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КАРЕНОВА
БЛАГА ИВАНОВА
със секретар Даниела Околийска
при участието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ
наказателно дело под № 1296/2013 година
Защитникът на осъдения Р. И. А. е упълномощен от него да отправи до ВКС по реда на глава тридесет и трета от НПК искане да бъде възобновено делото, по което е бил осъден, на Новопазарския районен съд – в първата инстанция, и на Шуменския окръжен съд – във втората (въззивната) и последна инстанция в досегашното развитие на наказателното производство.
Осъдителната присъда в районния съд – 4 от 15.І.2013 год. по нохд № 276/2011 год., е за лъжесвидетелстването на Р.А. на 12.ХІІ.2008 год. в нотариално производство за обстоятелствена проверка дали Й. Р. е придобил собствеността по давност (чл.587, ал.2 ГПК) на недвижим имот, в който е живял до смъртта на бащата на Г. А. – съподсъдима на А., която също като него е осъдена за лъжесвидетелстване по нотариалното дело (третият свидетел е покойник). И двамата подсъдими са наказани за престъплението по чл.290, ал.1 НК на 3 месеца лишаване от свобода условно (чл.66 НК) с 3-годишен изпитателен срок.
Шуменският окръжен съд е потвърдил тази присъда с решение № 60 от 20.V.2013 год. по внохд № 156/2013 год., издадено след въззивно обжалване от страна пак на А..
В отправеното сега искане по реда на възобновяването се съдържа позоваване на първите две от основанията за това, свързани с т.1 и 2 на чл.348 НПК, както и аргументация в тяхна подкрепа, която според искателя позволява оправдаване на осъдения още във ВКС.
В съдебното заседание на ВКС участие е взел само съответният прокурор и според него искането е неоснователно.
Върховният касационен съд намери, че трябва да остави в сила по реда на възобновяването оспореното осъждане.
Осъждането е завършило с въззивния съдебен акт и той именно трябва да бъде оставен в сила (арг. от чл.426 НПК), а не осъдителната присъда на първата инстанция, която искателят оспорва (друг е въпросът, че присъдата е постановена след един мъчителен със своята ненужна продължителност съдебен процес, предизвикана от редица спорни отлагания на съдебни заседания).
В крайна сметка осъждането е правилно и е наказано едно действително извършено престъпление. Разпитани като свидетели, А. и А. са излъгали най-малко за това, че Р. е в имота от преди 12 години, след като към 12.ХІІ.2008 год. са били изминали само 5 години от смъртта на бащата на А., който дотогава е живял в него. Точно 12-те години са изрично протоколирани в нотариалното дело и като конкретна неистина са достатъчни за отговорността по чл.290 НК, защото в случая срокът на придобивната давност е от първостепенно значение за правото на собственост. Вярно е, че самият протокол е неубедителен с пълната еднаквост на отразените в него показания, но тази слабост при оформянето му не го прави процесуално негоден, още повече при липсата на каквито и да са данни за знание у нотариуса за действителното положение с имота. В. няма спор, че с действителното положение относно титуляра по констативния нотариален акт Р. са били наясно и А., и А., но целта е била да се оформи фактическата продажба на имота от А. на Р..
Ако искането за възобновяване на делото държеше сметка за тези няколко основни момента на оспорената наказателна отговорност по чл.290 НК, искателят едва ли би обременил защитната си теза с поставянето на множество още въпроси, които нямат приписаното им значение за оправдаването на А. (ВКС и без друго не би могъл поначало да го направи, щом се твърди, че при осъждането са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила – арг. от чл.354, ал.3, т.2 НПК): например за различието в използвания правен език при описанието на инкриминираната дейност в официалните документи за нея на нотариуса, органите на досъдебното производство и съда, и съответствието между смисъла на този език и действителността; за поставянето на непреодолима граница между правните формулировки и фактическото им (доказателствено) съдържание; за приравняването на доказателствените задачи, които решава нотариусът в охранителното производство по обстоятелствена проверка, с решаваните от съда в едно исково производство за правото на собственост, и на други подобни въпроси.
Ръководен от изложеното и като не намери друго за отменяне или изменяне на оспореното осъждане, ВКС съобразно и с останалите приложими разпоредби в глава тридесет и трета от НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА по реда за възобновяване на наказателните дела въззивно решение № 60 от 20 май 2013 год. по внохд № 156/2013 год. на Шуменския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
В този смисъл и предвид цитираната от други съдебна практика следва да се счете, че ВКС е категоричен, че доколкото на нотариуса са възложени публични властнически функции, по-конкретно присъщи такива на органите на съдебната власт, осъществявани от съдилищата в рамките на охранителните производства по ГПК, то същият е орган на власт по смисъла на чл.93, т.2 от НК. Последното е анализирано и в Решение № 128 от 7.04.2009 г. на ВКС по н. д. № 48/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев, където е намерило изричен израз. Друг въпрос възниква и е от значение за правилното решение на казуса относно отговорността на тримата свидетели - обстоятелството, че същите не са се отрекли от лъжливите си показания пред съответния надлежен орган (в случая нотариуса). Аз смятам, че това лично основание за отпадане на отговорността е мотивирано от една страна от поведението на конкретните извършители, а от друга и от ненастъпването на съответните последици - не става въпрос за съставомерни, а такива, свързани със засягане на родовия обект (в случая правосъдната дейност) и възникване на целения резултат (неправомерното провъзгласяване на правото на собственост). Последното би имало значение ако намери израз в разсъжденията ви по поставените въпроси и би повишило оценката. Неизменно следва да се подложи на анализ и обстоятелството, че реално лицето е било титуляр на правото на собственост върху процесния недвижим имот, но не е разполагало с надлежен титул. Т.е. възниква въпроса доколко изобщо са били засегнати охраняваните обществени отношения (формално свидетелите са изнесли неверни обстоятелства, свързани с факта, че не са имали лични възприятия касателно давностното владение на титуляра) и съответно възможността за приложението на чл.9, ал.2 от НК.....