РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. Велико Търново, 30.09.2014г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П. И. и прокурора ……………., изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм. д. №535 по описа за 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от закона за движение по пътищата/ЗДвП/.
Образувано е по жалба на М.Т.О. от гр. В. Търново срещу принудителна административна мярка – преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, по отношения не собственият му автомобил „Рено Симбол” С ДК № *****, наложена от служител на „Организация на движението, паркинги и гаражи”/ОДПГ/ ЕООД – В. Търново на 15.07.2014г. Жалбоподателят счита, че оспорваната ПАМ е нищожна и незаконосъобразна, тъй като е наложена от некомпетентни лица, както и в нарушение на разпоредбите на ЗДвП. Моли съда да обяви за нищожна, респ. да отмени обжалваната принудителна мярка, като съда постанови и възстановяване на платена такса за принудително репатриране на МПС в размер на 38 лв., ведно с лихви върху тази сума. Претендира за присъждане на разноски по производството.
Ответникът по жалбата – инспектор „ преместване неправилно паркирани пътни превозни средства”/ПНП-ППС/ при „ОДПГ” ЕООД – В. Търново, чрез пълномощника си по делото взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира за присъждане на разноски.
Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното:
Между страните по делото не е било спорно, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 15.07.2014г., около 11,30 часа в гр. В. Търново, на ул. „Асен Златаров” №2, в близост до кръстовището с ул. „Константин Кисимов“, жалбоподателят е паркирал собствения си лек автомобил „Рено Симбол” с ДК №***** на тротоара до уличното платно. В отсъствие на жалбоподателя автомобилът е бил преместен с помощта на специализиран автомобил на „ОДПГ“ ЕООД. Жалбоподателят е получил по-късно автомобила си като му е бил връчен констативен протокол №2481/15.07.2014г., документиращ извършените действия по преместването на автомобила, както и след заплащане на такса в размер на 38 лв. за отговорно пазене на автомобила. Срещу така наложената ПАМ е била подадена жалба вх. №2562/17.04.2013г. по описа на АС – В. Търново.
Съдът намира жалбата срещу принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП, за процесуално допустима. Събраните по делото доказателства сочат на наличие на основание за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 5, б."б" от ЗДвП, за която в закона не е предвидена писмена форма. При условие, че ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП е неформален акт, в случая наличието на издадена такава мярка не се спори от страните по делото, както си обосновава от събраните по делото доказателства – съставеният констативен протокол №2481/15.07.2014г., разписка за предаване на автомобил от същата дата, докладна записка от инспектор ПНП-ППС и приложеният снимков материал.
Подадената жалба е процесуално недопустима в частта й, в която се претендира възстановяване на платена без правно основание такса за принудително репатриране на МПС в размер на 38 лв., ведно с лихви върху тази сума. Така направеното искане за присъждане на вреди или получени без правно основание суми от „ОДПГ” ЕООД в настоящето производство не може да бъде разгледано. Същото е недопустимо, тъй като на първо място „ОДПГ” ЕООД е търговско дружество, юридическо лице, и като такова същото не може да бъде ответник по дела от административен характер. Посоченото дружество не може да бъде и ответник в производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, тъй като не е сред лицата, посочени в този текст, които следва да носят отговорност по реда на този закон. Всички други спорове относно причинени вреди, пропуснати ползи и неоснователно обогатяване са от гражданско-правен характер, поради което е недопустимо разглеждането на искането в тази му част в административните съдилища. Ето защо жалбата в тази част следва да бъде оставена без разглеждане в тази част, а производството по делото да се прекрати.
В останалата си част, по отношение на оспорването на наложената ПАМ, жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от лице, пряка засегнато от действието на акта, при наличие на правен интерес от оспорване, при което съдът е редовно сезиран и дължи произнасяне по съществото на повдигнатия правен спор.
Видно от събраните по делото доказателства, на 15.07.2014г. е била издадена ПАМ по реда на чл. 171, т. 5, б. „б” от ЗДвП - преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач за автомобил „Рено Симбол” с ДК №*****, наложена от служител на „ОДПГ” ЕООД – В. Търново. В случая не се установява разпореждането за преместване в устна форма да е издадено то полицейски служител по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗМВР, като няма и твърдения за това. В съставения констативен протокол като единствено длъжностно лице се посочва А.К. на длъжност „инспектор ПНП ППС” при „ОДПГ” ЕООД като съставител на протокола. В този смисъл и в контекста на направените възражения за нищожност на оспорвания акт, на първо място следва да бъде изяснен въпросът досежно компетентността на лицата, служители на посоченото дружество да издават актове, с които да се налагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 5 от ЗДвП. Съгласно заповед №РД 22-907/05.07.2010г. на кмета на Община В. Търново „ОДПГ” ЕООД е обявен за спечелили обществена поръчка с предмет „контрол по реда и времетраенето на паркирането в „Синя зона”, дейност по принудително задържане на неправилно паркирани ППС и принудителното им преместване…”/. Със Заповед №РД 22-1254/16.09.2010г. на кмета на Община В. Търново е определено „ОДПГ” ЕООД за служба за контрол по смисъла на наредбата за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град велико Търново и ЗДвП. По делото са представени длъжността характеристика на длъжността „инспектор в звено ПНП ППС” при „ОДПГ” ЕООД, от която е видно, че на лицата, заемащи посочена длъжност е вменена функция по оглед на автомобилите, които се преместват, фотографиране на автомобилите, както и съставяне на констативни протоколи когато се премества или се подготвя за преместване ППС.
В АПК или ЗДвП няма нормативно въведена забрана да се оправомощават лица, които не изпълняват функции на органи на изпълнителната власт или местното самоуправление, както и служители на органи, да издават определени административни актове, но това следва да става при надлежното им овластяване от съответния административен орган.
По делото с административната преписка е представена Заповед №РД 22-1444804.09.2013г. на кмета на Община В. Търново, с която заповед кметът на общината, в качеството си на ръководител на администрацията, който управлява пътя в населеното място, е оправомощил длъжностни лица – служители в „ОДПГ“ ЕООД, в това им качество, да прилагат или нареждат/издават/ принудителни административни мерки по чл. 171, т. 5, б. „а“ и б. „б“ от ЗДвП. В конкретния случай е налице изричен акт, с който е възложено на лицата, инспектор ПНП-ППС при „ОДПГ” ЕООД издаването на административни актове за налагане на ПАМ по чл. 171, т. 5 от ЗДвП, като са посочени конкретно лицата с техните имена и заемана длъжност. Поради това съдът приема, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган, след надлежно опрамощаване от орган, в чиято законова компетентност попадат правомощията за издаване на такъв акт, при допустима законова делегация.След като както беше споменато, липсата на писмена форма на акт от посочената категория не е основание за неговата незаконосъобразност или нищожност. Такава форма задължително се изискваше по общата клауза за издаването на индивидуалните административни актове по отменения ЗАП – чл. 15. С реформата в административното правосъдие и факта на установяването на действията и бездействията на административния орган като предмет на обжалване, по арг. от чл. 21, ал. 1 АПК, законът очевидно снема от определена категория актове/вкл. тези по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП/ изискването за писмена форма по чл. 59, ал. 2 АПК, като задължава съда да се произнесе по материалната им законосъобразност. При условие, че ПАМ по чл. 171, т. 5, б. "б" от ЗДвП е неформален акт, то нарушението на предписаната от закона форма не може да бъде третирано като основание за незаконосъобразността й, респ. разпоредбата на чл. 140, вр. с чл. 59, ал. 2, т. 7 АПК е неприложима. Поради това оспорваният административен акт е валиден.
Принудителната административна мярка - преместване на превозното средство без знанието на собственика, е изключително сериозно въздействие върху гарантираното от Конституцията неприкосновено право на частна собственост. Нарушението на забрана за паркиране на определено място, като административно нарушение, е основание за налагане на административно наказание на основание чл. 186 във вр. с чл. 183, ал. 2, т. 1 ЗДвП. Но това нарушение само по себе си не е достатъчно, за да се приложи принудителната мярка - преместване на превозното средство без знанието на водача. Не случайно законодателят е създал една изключителна ограниченост на ситуациите, при които е допустима тази пряко въздействаща върху правото на неприкосновеност на личната собственост мярка. Хипотезите, при които това е допустимо са три като двете визират ситуация, при която паркираното превозно средство пречи на останалите участници или създава опасност за тях, а третата хипотеза изисква предварително да бъде оповестено чрез нарочен знак, че от забраненото за паркиране място се извършва принудително преместване.
Разпоредбата на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП съдържа три различни хипотези, при наличието, на които законодателят е дал право на компетентните органи да налагат принудителна административна мярка преместване на пътното превозно средство без знанието на собственика. Първата е, когато превозното средство е паркирано в нарушение на правилата за движение на места, обозначени с неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство. Втората, когато превозното средство е паркирано по начин, който създава опасност за другите участници в движението. И третата, когато паркираното средство прави невъзможно преминаването на другите участници в движението.
В конкретния случай, видно от представените по делото веществени доказателства – цветни снимки, както и от обясненията на оспорващия, лекият автомобил е бил паркиран върху тротоара, в близост до пътното платно, като между автомобила и външна ограда откъм улицата, от прозрачни и непрозрачни елементи остава разстояние, което може да послужи за преминаване на един пешеходец, а двама трудно биха се разминали. Безспорно е извършено нарушение по чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП, съгласно който текст се допуска престой и паркиране на моторни превозни средства с допустима максимална маса до 2,5 тона върху тротоарите само на определените от собствениците на пътя или администрацията места, успоредно на оста на пътя, ако откъм страната на сградите остава разстояние най-малко 2 метра за преминаване на пешеходци. В настоящия случай няма определени места за паркиране от собственика на пътя, а разстоянието между лекият автомобил и края на улицата откъм страната на сградите е по-малко от два метра. Тук следва да се посочи, че съдът не споделя даденото от оспорващия тълкуване на разпоредбата на чл. 94, ал. 3, изр. второ от ЗДвП по отношение на изискуемото разстояние и начинът по който то следва да се измери. Употребеният в закона израз „… откъм страната на сградите“ означава, че се има предвид страната на тротоара, като част от улицата, която се намира откъм поземлените имоти, в които са разположени сградите, за разлика от другата му страна, която се намира откъм пътното платно. Поради това точният смисъл на разпоредбата изисква наличие на разстояние от два метра вкл. между автомобила и края на улицата, където са разположени оградите на поземлените имоти или сградите, когато те опират да очертанията на имота. По никакъв начин не може да бъде споделено тълкуването, че в случая когато автомобил е паркиран върху тротоара на улицата, на разстояние по-малко от два метра от сграда има нарушение по цитираната разпоредба, а друг автомобил, паркиран на разстояние на същото разстояние от края на улицата, по продължение на същия тротоар, но до ограда на имот, а не до сграда, не е в нарушение.
Извършването на нарушение по чл. 94, ал. 3 от ЗДвП обаче е предпоставка за реализиране на административно-наказателна отговорност спрямо водача на такъв паркиран автомобил, но не и самостоятелно основание за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 5 от ЗДвП. Това е така защото принудителните административни мерки, вкл. и преустановителните такива, както в случая, нямат санкционен характер и са налагат с актове в отделно производство. Извън това в хипотезите на чл. 171, т. 5 от ЗДвП не е визирано изрично, че посочената ПАМ се налага за извършено нарушение по чл. 94, ал. 3 от ЗДвП. От посочената фактическа обстановка обаче се установява, че в случая е налице хипотезата на чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП, при която се прави невъзможно преминаването на други участници в движението.
Между страните не е налице спор, че в случая не е налице първата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. „б“ от ЗДвП, тъй като от страната на ул. „Асен Златаров“, от която е подходил жалбоподателя не е имало неподвижен пътен знак, предупреждаващ за принудително преместване на паркирано превозно средство, което е паркирано в нарушение на правилата за движение. Такъв знак е имало за навлизащите в улицата от другата посока на движение, което се установява както от обясненията на оспорващия, така и от снимковия материал и приетата по делото схема на движение с вертикална сигнализация. Не е налице и хипотезата, при която паркираното превозно средство създава опасност за движението, тъй като автомобилът на оспорващия не се е намирал върху пътното платно. Начинът на паркиране обаче създава осезателни затруднения за преминаването на пешеходците, като участници в движението съгласно § 6, т. 28, изр. второ от ДР на ЗДвП. Пречки за движението биха се създали за определени категории пешеходци, като майки с малки деца с колички, така и пешеходци, които се придвижват с помощни средства /инвалидни колички, патерици и др./, а освен това разминаването по тротоара е почти невъзможно. Тук неоснователен е доводът на жалбоподателя за необходимостта от наличието в случая на специален знак, който предупреждава за принудителното преместване на паркирано превозно средство. Във втората и третата хипотеза на чл. 171, т. 5, б. "б" ЗДвП това изискване не е относимо.
Поради това след като правилно е преценил, че паркираното в нарушение на разпоредбата на чл. 94, ал. 3 от ЗДвП превозно средство създава невъзможност за преминаване на други участници в движението, ответникът е издал оспорваната принудителна административна мярка. Жалбата е неоснователна.
При този изход на делото следва да бъде осъден оспорващият да заплати на „ОДПГ“ ЕООД направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от ДОПК, Административният съд – В. Търново, ІІ-ри състав
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалба на М.Т.О. от гр. В. Търново като недопустима в частта й, в която се претендира възстановяване на платена без правно основание такса за принудително репатриране на МПС в размер на 38 лв., ведно с лихви върху тази сума и
ПРАКРАТЯВА производството по АД №535/2014г. по описа на АС – В. Търново в тази му част.
ОТХВЪРЛЯ оспорването, извършено с жалбата на М.Т.О. от гр. В. Търново срещу принудителна административна мярка – преместване на паркирано пътно превозно средство без знанието на неговия собственик или на упълномощения от него водач, наложена от служител на „Организация на движението, паркинги и гаражи” ЕООД – В. Търново на 15.07.2014г.
ОСЪЖДА М.Т.О. от гр. В. Търново да заплати на Организация на движението, паркинги и гаражи” ЕООД – В. Търново разноски по делото в размер на 150/сто и петдесет/ лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :