drmctchr написа:Това според мен е съдебното решение, на което е базиран гражданскоправният казус от днес:
https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q= ... 1780,d.Yms
Допуснато е до обжалване във ВКС
РЕШЕНИЕ
№ 380
София, 15. октомври 2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и шести септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1015 по описа за 2011 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд от 06.04.2011 г. по гр.д. № 437/2010, с което е отменено решението на Софийския градски съд от 21.04.2010 г. по гр.д. № 1864/2007, като е уважен предявеният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за допустимостта правото за унищожение на договор, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия да бъде предявено с възражение.
По повдигнатия правен въпрос Върховният касационен съд намира, че двете спорещи страни имат еднакво право на иск и всяка от тях, според правния си интерес, може да предяви правния спор пред съда, като упражни своето право на иск. В процеса претендиращият и отричащият спорното материално право имат равни възможности да се защитят – процесуалната роля, която ще заеме всеки от тях (ищец или ответник) няма значение за разпределението на доказателствената тежест, но тези възможности не са и не може да бъдат еднакви. При предявен положителен иск претендиращият спорното материално право не е длъжен да изчерпи основанията, от които го извежда (при отхвърляне на предявения иск той може да предяви с нов иск материално право със същото съдържание, но на друго основание). Различно е положението на отричащия спорното право – както при положителен, така и при отрицателен иск той е задължен да изчерпи всички свои възражения (правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи), които се основават на факти, възникнали до приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество. Непредявените възражения се преклудират от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, както ако са били предявени. Преклудирането на непредявените възражения се основава на възможността те да бъдат предявени в процеса и процесуалното пропущане на отричащия спорното право. При действието на новия ГПК възраженията на отричащия спорното право по положителен иск се преклудират последователно: тези, които се основават на факти, възникнали до изтичането на срока за отговор на исковата молба – с изтичането на този срок, а тези, които се основат на настъпили по-късно факти – с приключването на съответното открито съдебно заседание или на срока за отговор на въззивната жалба. Никое възражение обаче не може да бъде преклудирано, ако не е съществувала възможност за предявяването му в процеса. Друго разрешение означава лишаване на страната от право на защита.
Чрез възражение отричащият спорното право може да предяви и свои насрещни права, в т.ч. правото да унищожи договора. Правото да унищожи договора е предоставено на засегнатата от порока страна, която може да го упражни чрез иск в определен давностен срок. Това обаче не означава, че е наложително всички унищожаеми договори да бъдат унищожени чрез иск нито че изтичането на давностния срок изключва възможността за унищожение. Ако незасегната от порока страна не претендира изпълнение, унищожаването на договора чрез иск е излишно. То е наложително само когато незасегнатата от порока страна претендира да се ползва от унищожаемия договор. Тогава възниква нуждата от защита на засегната от порока страна и тя може да предяви правото си на унищожение с възражение независимо от изтичането на давността.
Режимът на сключения поради крайна нужда при явно неизгодни условия договор е различен от режима на другите унищожаеми договори (чл. 27 – чл. 31 за отделните случаи на унищожаемост и чл. 32 ЗЗД за всички случаи на унищожаемост). Затова той е уреден отделно след тях в чл. 33 ЗЗД и преди общите разпоредби относно нищожността и унищожаемистта (чл. 34 ЗЗД) и особените разпоредби за потвърждаване на унищожаемите договори (чл. 35 ЗЗД). По тази причина в чл. 33 ЗЗД са включени само особените правила, които са отклонение от общите правила за останалите случаи на унищожаемост в чл. 32 ЗЗД. Затова унищожение по чл. 33 може да иска само засегнатата от порока страна и давността започва да тече от сключването на договора, макар нищо в този смисъл да не е казано в чл. 33 ЗЗД.
Съгласно чл. 32, ал. 3 ЗЗД правото за унищожение на договор, сключен поради крайна нужда при явно неизгодни условия може да бъде предявено с възражение и след като давността е изтекла.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от валиден предварителен договор, чието унищожение поради сключването му при явно неизгодни условия поради крайна нужда не може да се предяви с възражение. Уговорката за запазване на пожизнено право на ползване от обещателя е изпълнила предназначението си и не е пречка за обявяване на договора за окончателен след неговата смърт.
Правилно въззивният съд е приел, че предварителният договор е сключен от страните и ги обвързва валидно. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче съдът не е разгледал възражението на ответницата, че предварителният договор подлежи на унищожение, тъй като е сключен при явно неизгодни условия поради крайна нужда и предложението на ищеца да отстрани ощетяването, ако крайна нужда бъде доказана.
По делото е установено, че съгласно сключения предварителен договор праводателят на ответницата е обещал на ищеца да му продаде процесния имот за 20.000 евро, като 1.000 от тях е получил като капаро, а остатъка от 19.000 евро се дължи при изповядането на договора в нотариална форма. При сключването на предварителния договор обещателят не е разполагал с достатъчен доход, за да води желания от него бохемски живот, което е било свързано и с прекомерна употреба на алкохол, но нуждата му от средства не може да бъде квалифицирана като крайна, доколкото по делото не е установено по несъмнен начин той да е изпадал в абстинентни състояния поради алкохолна зависимост. При тези обстоятелства размерът на уговорената цена по договора е без значение за неговата обвързващата сила. Сключеният предварителен договор не подлежи на унищожение, поради което не следва да се обсъжда предложението на ищеца да отстрани евентуално ощетяване. Не е пречка за обявяване на договора за окончателен обстоятелството, че обещателят е починал преди изповядането на окончателния договор предвид уговорката за запазване на пожизнено право на ползване. Тази уговорка не е отлагателно условие, тъй като няма отношение към действието, а към предмета на предварителния договор нито има отношение към възможността той да бъде изпълнен. Предмет на предварителния договор е била голата собственост върху обещания имот с възможност правото на ползване да се погаси при смърт на титуляря. Реализирането на тази възможност преди сключването на окончателния договор налага обявяването на предварителния за окончателен, без уговорената тежест.
Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила. Това нарушение обаче не се отразило на крайния извод за основателност на предявения иск, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
На ищеца Р. Д. Й. следва да бъдат присъдени и всички разноски в касационното производство в размер на 1.489,30 лева.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение